Когато през 1905 г. излизат спомените на д-р Иван Касабов, те изведнъж променят начеващата българска историография и дават нова насока на революционната мемоаристика, тъй като дотогава много факти, свързани с революционното движение на българите през Възраждането и с биографиите на Георги С. Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев и др. или са премълчавани, или са били неизвестни. Казаното от Захари Стоянов и Стоян Заимов не само е допълнено, но и конкретизирано с напълно неизвестни факти от периода не само на „Комитетското десетилетие”, но и на зараждането и развитието на революционните идеи сред българската емиграция в Сърбия и Влашко. Като че ли неговите мемоари отприщват мисълта и спомените и на други негови съвременници, за да бъдат уточнени и редица важни моменти и детайли от епохата на революционните борби до Руско-турската война (1877 - 1878). Макар че тази малка книжка никога повече не беше препубликувана и днес е библиографска рядкост, тя става един от основните извори на всички изследователи на този период (Вж. изследванията на Д. Т. Страшимиров, проф. Михаил Димитров, проф. Иван Унджиев, проф. Христо Гандев, проф. Александър Бурмов, проф. Димитър Косев, проф. Николай Генчев, проф. Веселин Трайков, проф. Иван Стоянов и др.).

След участието си в Ноемврийското въстание през 1831 г. срещу руското владичество в Полша полският революционер Михаил Чайковски намира политическо убежище в Турция. В Цариград той влиза във връзка с Неофит Бозвели, Георги С. Раковски, д-р Стоян Чомаков и Иларион Макариополски.
През 1861 г. Чайковски предприема обиколка из българските земи. От това пътуване той оставя своите пътни бележки, които отпечатва през следващата година. С руски параход през август той пристига в Солун. Оттук пътят му го отвежда през Енидже Вардар, Воден, Остров, Баница, Битоля, Прилеп и Велес. Задържа се известно време във Велес, оттам продължава за Скопие и след това заминава за Косово. Където минава полският революционер, среща само българи. През 1868 г. в Лайпциг на полски език излиза от печат том първи от неговите писания. Тук отново е отпечатан разказът от пътуването му през Македония.

На 29 юни Светата Църква чества паметта на великите апостоли Петър и Павел, погинали на този ден за тържеството на христовата вяра. Петър, който първоначално се наричал Симон, се родил в едно малко селище, Витсаида, на брега на Галилейското езеро. Негов брат бил Свети Андрей Първозвани, първият, който по указания на Свети Йоан Кръстител тръгнал след Иисус Христос, апостолът проповядвал по Черноморското крайбрежие и Скития. Свети Андрей завел своя брат при Спасителя, казвайки му, че е открил Месията. Иисус го нарекъл „Кифа” (на еврейски) или „Петър” (на гръцки), което ще рече камък. Веднъж се случило така, че Иисус Христос проповядвал от лодката на Петър, той и брат му Андрей били рибари. Учителят наредил на Петър да хвърли мрежата за риба. Тогава Петър изразил съмнение, че ще има улов, тъй като те цяла нощ не били хванали нищо. Въпреки това хвърлил мрежата и имало толкова много риба,че мрежата се раздирала. Петър с помощта на Яков и Йоан напълнили две лодки с риба. При вида на стореното чудо Петър паднал в нозете Христови и искрено и смирено се покаял. От този миг насетне Петър посветил живота си на служение Богу. Случило се веднъж Иисус да попита своите ученици за кого го мислят човеците - едни казали за Йоан Кръстител, други  - за Пророк Илия, трети - за Йеремия... Тогава Симон Петър отговорил: „...Ти си Христос, Синът на живия Бог!”. Тогава Спасителят рекъл: „...Блажен си ти,  Симоне, сине Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата!

„Смъртта на Евтимов е една национална катастрофа."
Симеон Радев

Тези думи дават, макар и съвсем лаконична, но може би най-точна оценка за значението на Симеон Евтимов в нашия обществен живот през двадесетте и началото на тридесетте години на нашия век. Блестящ журналист, с прекрасен стил, с дълбочина на разсъжденията и сила на аргументацията, прекрасно запознат с миналото и настоящето на националноосвободителното движение на българите в Македония, той става един от най-изтъкнатите негови дейци. Близък съратник на водача на ВМРО Иван Михайлов, с перото си Евтимов блестящо защитава идеите на Организацията.
Роден е в с. Емборе, Кайлярско, на 11 септември 1897 г. Отрано остава сирак. Образование получава благодарение на Емборската българска община, която преценява способностите му и го изпраща като стипендиант в Солунската търговска гимназия. По време на Междусъюзническата война, едва петнадесетгодишен, Симеон Евтимов постъпва като доброволец в българската армия, където остава и през цялата Първа световна война. След края й успява да завърши средното си образование в Свищовската търговска гимназия. Известно време работи като чиновник в една френска книжарница в София и овладява добре френски език.