Славата на солунските атентатори от 1903 г. вече в продължение на повече от век неувяхва. Къде с право, къде без каквото и да е основание, но името им се свързва с Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и със славното Илинденско-Преображенско въстание (1903). Ако погледнете таблата с македонските и тракийските революционери и албумите-алманаси за Македония и Одринско, те заемат достойно и доста централно място в тях. Дори в албумите и в изследванията стореното от солунските атентатори се представя като величава прелюдия към последвалото въстание. А така ли е, или не, или трябва да се направят допълнителни уточнения?! Техният героизъм не само, че е безспорен, но е и безпримерен по организацията и изпълнението си. Но в случая тяхната саможертва не беше ли безсмислена и дори вредна за замисленото голямо въстание на поробените българи от Македония и Одринско?! На тези въпроси ще се помъча да отговоря, като смятам да се абстрахирам от патетичните патриотарски писания.

Из „Дневника” на Шишманов за участието му в Международния социалистически конгрес през 1917 г.

През 1943 г. на миналия век Георги Константинов нарече академик Иван Шишманов „идеолог на българския културен национализъм”. И наистина тази титла като че ли най-много подхожда именно на него, потомъка на царете от Втората българска държава. Едва ли има друг такъв български учен като акад. Шишманов, който строго да се придържа към документа и всяко негово изследване да е изградено на основата на изворите. Често пъти много от читателите захвърлят с лека ръка този вид книги, смятайки, че те са сухи и не са увлекателни за четене. Напротив, при акад. Шишманов документът е задължителна част, а не само илюстрация към неговия текст. В световната литература могат да се посочат и други учени и писатели, привърженици на позитивизма, които да съумяват така умело да вплетат документа в авторския текст.

„Преминавайки през огъня, ние станахме смели до безразсъдство.
Бомба, отрова, разстрел
– ето нашата нова психология.”
Васил Коларов (14 декември 1925 г.)

„И аз сега казвам, недостойно бе за мен и за мнозина, които мислиха като мен, да се подчиняват безпрекословно на едно безумие. Човек, който като краен садист решава да обезглавява стотици и стотици ценни живота, който забравя след това, че за неговия престъпен порок ще плаща цяла класа, не може да бъде комунист.”
Цола Драгойчева (1925 г.)

Досега за събитията от 1923 до 1925 г. са излезли огромен брой спомени, документи и изследвания. За спомените определено трябва да се каже, че не само са субективни, но и показват истината по един неверен и извратен начин, а публикуваните досега документи са отпечатани след сериозно пресяване и цензура. Такива са спомените на Цола Драгойчева, Вълко Червенков, Атанас Премянов, Йордан Панов, Васил Коларов и др.
Едва през последните две десетилетия станаха известни редица документи, съхранявани в нашите и чуждите архиви, включително и от недостъпните доскоро бивш Архив на БКП, Архивът на Коминтерна и Архивът на МВР.

През 1943 г. положението по бойните полета на Втората световна война се променя коренно. Червената армия вече се е окопитила и започва своето настъпление на запад, изтласквай­ки немските части от собствената си територия. Германия и съюзниците й, сред които и България, с нарастващ страх очак­ват откриването на Западния фронт, което в общи линии е ре­шено на срещата на тримата големи. Германия започва да тър­пи поражения и в Северна Африка. Предстоящо е и откриване­то на нов фронт откъм Средиземно море. България, макар и съюзник след подписването на Тристранния пакт, не се включ­ва в преките военни действия. На нейната армия са възложени охранителни и полицейски функции в Македония и Беломорието.