Няма съмнение, че Първата световна война е едно от най-големите престъпления срещу човечеството породено от стремежите на големите империалистически държави за преразпределение и господство над народи, държави и територии. Но ще бъде илюзия, ако в анализите и оценките на тези събития се изпуснат обстоятелствата и причините, които принудиха по най-брутален начин да участват възможно повече народи в тази небивала в човешката история касапница, в чийто кървав водовъртеж бе потопен и Българския народ.

Редно е да се подчертае, че първите военни „изпитателни“действия, които дадоха начало на войната започнаха не 1914 г.  в Сараево, а  през 1912 г., когато подстрекавани и ръководени от Руската империя, Австро-Унгария и при мълчаливото съгласие и изчаквателна позиция на Франция и Англия, Балканските държави и техните армии изиграха своята роля в зловещ експеримент да се манипулира света чрез средствата на дипломацията и войната.

След Ньойския мирен договор към вътрешността на България потичат огромни потоци от бежанци от останалите извън държавните граници български земи – Вардарска и Егейска Македония, Западна и Източна Тракия, Северна и Южна Добруджа и Западните покрайнини. Страната ни преживяла за един кратък период от 5 години три войни и две национални катастрофи изнемогва икономически в стремежа си да приюти страдалците от поробените български краища. Към тях се прибавят и арменските бежанци, спасили се от турските кланета по време на Първата световна война.

След подписването на Букурещкия мирен договор на 28 юли 1913 г. Симеон Радев е назначен на първия си дипломатическия пост като пълномощен министър в Букурещ. На него той остава до започването на войната между Българи и Румъния през септември 1916 г. Когато българската делегация, участваща на Букурещката конференция си отпътува на 31 юли 1913 г. С. Радев остава сам в Букурещ. Начинаещият дипломат успява да предаде атмосферата от румънската радост в Букурещ от заграбеното от България. А за това как гледа на своята мисия в Букурещ мемоаристът пише: „Аз гледах на моята мисия в Букурещ не като на пост за действие - понеже обстоятелствата не извикваха такава нужда, - а като на наблюдателен пост“, но също и „да бъда от помощ на своето отечество в усилията му да подобри своята участ, тъй зле пострадала от безумието на цар Фердинанд и неговите съветници“. 

Преди време имахте възможност да се запознаете с една кратка статия на Христо Ботев от в. „Знаме“ от 1875 г., в която той прави равносметка от преселението на българите от Видинския край и Македония в Русия през 1861 г. В много отношения тя е неговият завършек на брошурата на Г. С. Раковски „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“. (Повече вж. в сайта „Сите българи заедно“ „Любен Каравелов и Христо Ботев за руската политика спрямо българите през 70-те години на XIX век“ и в Ц. Билярски, Руската убийствена политика за българите. Прозренията на нашите народни водители – от Г. С. Раковски до Митрополит Методий Кусевич. Т. I. София, 2016, с. 28-35.)