На 30 януари 1951 г. битолчани намират мъртъв на градското сметище един възрастен окъсан мъж. Кой беше този отхвърлен от скопските отцеругатели старец? Това беше последният оживял солунски атентатор Павел Шатев, който през 1903 г. взриви френския параход „Гудалкивир” в Солунското пристанище? Неговият живот беше изпълнен с невероятни авантюри, които можеха да се случат само в холивудските измислици, които ни заливат непрекъснато от екрана. Защо кръволокът Й. Б. Тито и неговият верен лакей и злодей Лазар Колишевски бяха захвърлили този безвреден вече старец като стар износен цървул на битолското сметище. Всичко ли беше използвано и изстискано от този бележит авантюрист? На сметището ли му беше мястото на доскорошния министър на правосъдието в първото македонско правителство на Лазар Колишевски? На първите избори за парламент на Югославия П. Шатев е избран за народен представител, а на 27 октомври 1944 г. е делегат на АСНОМ (Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония).

Вече почти 11 века сред народа ни не замира култът към св. Климент Охридски. Името му е толкова популярно сред българите и днес и един бегъл поглед ще покаже, че десетки хиляди носят това име. Нашите деца още от ученическата скамейка знаят, че св. Климент се нарежда на първо място след българските и славянските просветители - св. св. Кирил и Методий, и сред Светите седмочисленици. Написаното за него е толкова огромно и всеобхватно, че тук не може, а и не му е мястото да бъде споменавано. Посвещават му се специални научни конференции и симпозиуми, а българската Алма матер - Софийският университет, по право носи неговото име и стои като символ за близостта и свързаността му със Светите братя, редом до нашата Народна библиотека, която пък носи тяхното име. Този просветен център на България е допълнен и с техните паметници в градинките срещу Университета и пред Библиотеката.

Статия от Захари Стоянов

Представяме Ви още една блестяща, почти непозната, статия на Захари Стоянов. В нея отново личи талантът на големия възрожденец като публицист. Захари Стоянов пак се спира на една от любимите си теми – политиката на „освободителката” Русия  спрямо България. Като голям български патриот той е възмутен от антибългарските действия на „дядо Иван”. За него няма съмнения,  че любимата на мнозинството българи и до днес Русия води антибългарска политика. Захари Стоянов обаче не налага тезата си пряко. Напротив, озаглавява статията си с краткото „Кой?”. После излага в тяхната последователност всички антибългарски действия на руската царска дипломация след Съединението на Княжество България с Източна Румелия – първият самостоятелен и независим ход на българския народ по отхвърляне оковите на Берлинския договор, в което събитие авторът на статията е активен участник.

Любима тема за всички русофили е тази за турското робство и за руското освобождение на България. Това е тема, която много се експолоатира обикновено в дните около 3 март и се изражда често в митовете за ,,тъмните векове” на робството и за безкористната помощ на ,,дядо Иван”, счупил в името на любовта, православието и славянството турските робски окови за българския народ. 
Тези митове отдавана са оборени от съвременната историография, но все още битуват в съзнанието на мнозинството българи. Та какъв роб в античния, класически смисъл на думата е бил българинът през XIX век например щом той има собственост, макар и не гарантирана в деспотична държава като Османска Турция, но същият българин може свободно, стига да има възможност и желание,  да пътува и да се учи в цяла Европа. Е, българинът не е свободен, но не е и роб в класическия смилъл на този институт, регламентиран в древния Рим. От всички горепосочени ,,привилегии” например е бил лишен руският  крепостен селянин.
А за за целите на политиката на ,,дядо Иван” на Балканите отдавна е доказано, че те съвсем не са пробългарски и освободителни, въпреки че ни се представят за такива.