Едно от най-големите имена в българското финансово и банково дело е Иван Евстратиев Гешов. Гешов е същевременно виден политик и държавник, изявен дипломат и учен от голяма величина. Въпреки че през последните години българската общественост имаше възможност да се запознае с неговата биография, със спомените му и с част от неговото, макар и разпръснато документално наследство, определено може да се каже, че той и до днес остава недостатъчно познат за съвременните българи. Това, което нашите съвременници са прочели за него оттук-оттам, в повечето случаи доста негативно, трудно е да си представят неговия образ. Възможност за това ще дадат неговите завладяващи и интересни спомени, писани и публикувани през различни години и в различни издания и периодичен печат. В тях се намира истината, колкото и скромно изречена, за неговата личност и дело.

Много са българите, които посветиха живота си за освобождението на родината, като и след освобождението през 1878 г. не престанаха с оръжие в ръка да участват в освободителните борби. Едни от тях водеха борбата в редиците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), но не малко бяха и тези, които участваха в освободителното движение, както като български офицери, така и като дейци на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК). Болшинството от революционерите от двете организации често преминаваха от едната в другата организация, тъй като и двете бяха български революционни и патриотически организации и целта и на двете беше една и съща - борба за политическа автономия на Македония и Одринско. Зад тази формула, както ще отбележи през 1919 г. членът на ЦК на ВМОРО Тодор Александров, се криеше идеята за освобождението на всички български земи и обединението им в една държава.

Само за шест години (от 1912 до 1918 г.) България преживява две национални катастрофи и то след стотици победи на българската армия по бойните полета на Тракия, Македония, Моравско и Добруджа. Всяко обединение на народа и земите ни водеше не само до катастрофи, но и до още по-голямо стеснение на границите ни и до намаляване на населението. Националните катастрофи оставиха тежък товар, който отново легна върху плещите на и без това обезкръвения и обеднял български народ. Но кой беше виновникът за тези нещастия, които постигнаха България? На този въпрос досега са давани десетки отговори, даже се стига дотам, че политици, държавници, дипломати и военни сочат в повечето случаи взаимноизключващи се причини и виновници. И на всички мнението е било винаги „последната инстанция” на знаещия невиновен.

Ако разгърнете албумите алманаси или таблата с портретите на българските революционери, участници в македоно-одринското революционно движение, в центъра, като нещо напълно нормално, стои портретът на Трайко Китанчев. Макар че той нито е създател на ВМОРО, нито е успял да влезе в трайна връзка с Вътрешната организация, тя винаги го е поставяла на първо място сред революционерите. Неговото име беше превърнато в култ за новото поколение български революционери. На него се кръщават младежки революционни кръжоци и комитети, читалища, улици, училища. С какво този скромен ресенчанин успя да заплени всички и да не се допуска и до днес никаква сянка да не падне върху него? Защо всички говорят за него като за първия, а на практика той влиза в организираното македонско движение година по-късно, след като вече шестимата млади българи са създали в Солун ВМОРО?