В края на XIX и в началото на XX век Русия следва открита антибългарска политика по всички аспекти на българския национален въпрос. Това важи особено за Македония, където противобългарските й действия с течение на времето се засилват.
Първо, веднага след Сан Стефано под гръко-фанариотския натиск Русия се отказва да окупира Македония чрез свои войски, каквото право тя има по договора от 3 март 1878 г. като победител във войната срещу Османска Турция. Така „освободителката” реставрира турската и гръко-фанариотската власт в Македония, което влошава положението на местните българи. Те са чакали руските войски с нетърпение да ги освободят, но вместо това с руска подкрепа получават ново робство, което забавя и дори спира възрожденските процеси сред тях. За македонските българи Русия никога не става освободител. Когато те започват новия етап в своята борба за църкви, училища и истинско освобождение с оръжие в ръка, тъкмо Русия се оказва последният най-силен гарант за властта на турския поробител. Накрая през Междусъюзническата война от 1913 г., водена от България главно за освобождение на Македония, Русия не само не допусна присъединяването й към България, а съдейства за откъсването на тази изконна българска земя и за налагането на новото, още по-кърваво православно сръбско-гръцко робство над македонските българи.

Въпреки ужасите, които съпътстват всяка война, към нея от античността до ден днешен се е прибягвало по най-различни поводи и тя, макар и отхвърляна днес като възможност за разрешаване на международни и междусъседски отношения, се среща отново и в наши дни. За спазването все пак на някакви норми по време на войните международните мирни и правни, човеколюбиви организации са приели конвенции по отношение на правилата за воденето на войните, без да бъде засягано мирното население. Друг е въпросът доколко тези конвенции са спазвани или нарушавани, тъй като на война винаги са надделявали низките страсти. За това французите имат една крилата максима, която като че ли стана норма за поведение във военно време: „На война като на война!” Отмина ХХ век. Един век, който се характеризира не само с най-жестоките войни, които човечеството преживя, но и един век, в който бяха променени и редица установени в дипломацията норми през предните векове. Това беше век, когато победените народи и виновниците за войните на международните мирни конференции вече не бяха изслушвани, а съдени и наказвани, без да се вземат предвид и техните искания и права, независимо от това дали имат основание, или не. Съдеха се не отделни виновници за войните, а цели народи. Ако днес бъде създадена карта на наличието на малцинства по Земното кълбо, ще се установи колко шарена е тя и че това не е само икономическа и политическа емиграция, а населения, завладени от съседите победители.

Меморандумът на ЦК на ВМРО от август 1924 г. до Обществото на народите

Издаването и разпространението на мемоарите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация е важна и отговорна външнополитическа задача, за която отговаряло преди всичко Задграничното й представителство в София. Целта била не само да се информира българската и чуждата общественост за борбата на българите в Македония и Одринско за свобода и автономия, но и да се пропагандират идеите на организацията.

Български евреи и българи, били те учени, политици или обикновени хора  от лявото пространство трупат политически капитал от трагедията на евреите от Тракия и Македония по време на Холокоста. Начинът на действие на историците от ул. Позитано № 20 е следния: някои исторически факти са отречени, други измислени. Историята е фалшифицирана и написана отново според директивите получени от централния комитет на Партията. След това, когато историята допълва теорията на "историците" се правят погрешни заключения, че България е отговорна за депортацията на евреите от новите земи.