(Из неизвестното документално наследство на проф. Марин Дринов)

Наскоро бе отбелязана юбилейната годишнина от избора на София за столица на България. Всеизвестен е фактът, че за този избор най-голяма е заслугата на академик Марин Дринов, един от първите български историци, основател на Българското книжовно дружество. След неговата смърт проф. Иван Шишманов дебело подчертава това пред тогавашния български княз Фердинанд. „Господарят навярно знае, че Дринов има между друго и тая заслуга, че по негово настояване се избра за столица на България София, като средище на целия Балкански полуостров.“ Призивът на акад. Шишманов е и към Столичната община, която не трябва да забравя заслугите на големия български и руски учен проф. М. Дринов.
Историческата наука разполага с две издания на съчиненията на проф.

Сигурен съм, че повечето читатели ще настръхнат от зловещата корица на тази книга и ще се стреснат от злокобното й заглавие. Но сигурен съм също, че у повечето читатели тези чувства ще бъдат породени от недостатъчните познания за истинския лик на тайната сръбска политика. Защото повечето българи десетилетия наред са лъгани с добре нагласени сръбскоугодни теории за славянската дружба, за православното братство и добросъседството между сръбския и българския народ.

Петър Морфов е личен секретар на българския цар Борис III с известни прекъсвания от 1936 г. до самата му смърт през 1943 г. Като такъв той поддържа кореспонденцията на Двореца на френски и английски език, подготвя речите на царя, следи за него чуждестранната преса и пише по този повод комюникетата за БТА.
На неговите спомени попаднах случайно работейки с архива на нашия дипломат Любен Златарев, който си е направил препис от тях, без да отбелязва от къде ги е намерил. Спомените на П. Морфов са един изключително интересен разказ, както за дейността на мемоариста, така и за българския монарх и неговото обкръжение, изчистени от каквито и да било емоции. С голяма стойност са текстовете, отнасящи се за включването на България в Тристранния пакт и за извънредно големия натиск, на който е бил подложен българския цар от Фюрера Адолф Хитлер.

Животът на ''Одринския герой'' генерал Иван Вълков е свързан с най-славните и най-трагични моменти в новата история на България. Дълго време комунистите му изграждат черен образ на "фашист", "престъпник" и "масов убиец". Неговото сатанизиране започва по чисто идеологически причини веднага след преврата на 9.09.1944г. и под една или друга форма продължава и до днес.
Теснопартийните и политически позиции при оценката на личността и дейността на генерала обаче веднъж завинаги трябва да бъдат отхвърлени, защото има и друг поглед върху неговата личност. Така например за дееца на ВМРО Стоян Бояджиев, срещнал го в концлагера край Тутракан, той си остава "безупречен човек, когото не мога да сравня с никой от политическите водачи, с които съдбата ме сблъска по време на престоя ми в този и другите лагери. Морален човек, с авторитета на учен - академик.''